Илирийско въстание 6-9 г.

Автор: Владимир Попов

     Северозападните Балкани с техния планински пейзаж отдавна привличали вниманието на римляните. През тези земи минавал пътят, свързващ Италия с Изтока. Макар първите римски завоевания по далматинското крайбрежие да датират от средата на 3 век пр. н. е., вътрешността на страната до Дунав останала непокорена чак до управлението на Август, а многобройните и воинствени племена неведнъж плячкосвали провинция Македония.
     Пълното покоряване на Илирия и Панония започнало през периода 12-9 г. пр. н. е., в резултат на т. нар. Панонска война. Планът на Август за широкомащабна експанзия срещу варварския свят бил Римската империя да достигне до естествените водни прегради - реките Рейн и Дунав. Ето защо, след като легионите покорили Реция и Норик през 16-12 г. пр. н. е. /в съвр. Швейцария и Австрия/, следващата важна стъпка била завладяването на равнините на Балканския полуостров. Към Илирия се насочили две армии. Едната вървяла от Алпите, а другата – от Македония. Август дори преместил щаб квартирата си в Аквилея, за да командва отблизо кампанията. Като за начало римляните завзели основните селища и установили контрол над пътищата. Покоряването на войнолюбивите планинци било оставено за по-нататък.
     Тъй като описанията ни за протичащите кампании на Балканите от този период са свързани главно с лицата от императорската династия, последващите римски действия в Илирия не са отразени подробно. След покоряването на областта, бъдещият император Тиберий /командвал войсковите групировки/ бил отзован в Рим, а после заминал в доброволно изгнание на Родос. Така че източници като Веллей Патеркул, Тацит и Светоний /които описвали най-вече живота и нравите на императорите, а след това наблягали и на събитията около тях/ дават доста оскъдна информация. Вероятно към 6-4 г. пр. н. е. пълководецът Гней Корнелий Лентул, действал срещу даки и бастарни, които преминали Дунава и нахлули в Мизия и Македония.
     В това време вниманието на Август било приковано към Германия, където братът на Тиберий – Друз от 9 до 6 г. пр. н. е. покорил повечето племена между Рейн и Везер, стигайки чак до Елба. Единственото сериозно племенно обединение, което не изпаднало в зависимост от Рим и могло да застраши новите завоевания било това на маркоманите в дн. Бохемия. Оглавявал го Маробод, чиито посланици, по думите на Веллей Патеркул преговаряли с римляните като с равни. Маробод явно демонстрирал, че при една римска агресия може да даде сериозен отпор.
През 6 г. от н. е. било решено, че царството на маркоманите трябва да бъде ликвидирано. За целта римляните отново прибягнали до характерната си тактика на вземане на противника в клещи. Били събрани около 12 легиона. Част от тях трябвало да нанесат удар от Германия - по река Майнц, командвани от Гай Септий Сатурнин, а другите войски трябвало да настъпят от Норик под ръководството на Тиберий.

     Бунтът на далматите

     В началото на 6 г. римските войски били само на 5 дневни прехода от земите на маркоманите, когато кампанията била прекратена, а с Маробод бил сключен мир. Причина за това било грандиозното въстание в Илирия, което заплашвало непосредствено Италия и в крайна сметка сложило край на амбициозните планове на Август за завладяването на варварския свят. Освен това си проличал и основният недостатък на агресивната римска експанзия, а именно – недостатъчните мерки за контрол и сигурност в новозавладените земи. И Веллей Патеркул и Светоний оценяват ситуацията като толкова тежка, че император Август дори изгубил присъствие на духа.
     Авторите се разминават и по въпроса дали въстанието е било предварително планирано или спонтанно. Според Велей Патеркул – очевидец и участник в потушаването му – всички племена в Далмация и Панония били посветени в заговора. Касий Дион /който живее два века по-късно/, пише че далматите и илирите просто се възползвали от първия удобен случай – отзоваването на разположените на тяхна територия легиони за експедицията срещу Маробод. В полза на спонтанността говори и фактът, че ако бунтът е бил планиран предварително, илирите е трябвало само да изчакат няколко дни, когато римските армии щяли да се бият с маркоманите и тогава действията им щяли да имат пълен успех.
Причините за въстанието се коренят както във високите данъци, така и в набора на младежите за помощните части в римската армия. Траките се бунтували по същата причина през 12 г. пр. н. е. и 21 г. Опасността от създалата се ситуация, според Веллей Патеркул се дължала във факта, че илирите и далматите били романизирани, запознати с римската тактика, въоръжение и дисциплина, а и на тяхна страна се биели спомагателните илирийски части от региона.
     Бунтът бил оглавен от далмат и панонец, двамата казващи се Бато, както и някой си Пиннет. Командванните от тях илирийски спомагателни части, набрани като подкрепления за армията на Тиберий разбили малкото римски части на територията на дезидиатите и бревките. Оттам цяла въстанала цяла Илирия. Вексилациите на VII, IX и XX легион, а също и римските граждани и търговци, намиращи се на територията й били избити.
     Веллей Патеркул оценява числеността на въстаниците на 200 000 пехота и 9 000 конница. Те разделили войската си на 3 части. Едната трябвало да защитава Илирия, друга да напредне към Италия и трета – да разграби Македония. Нападението над Италия явно било само на думи, макар че Август бил сериозно обезпокоен, тъй като за десет дена врагът можел да се озове пред портите на Рим. Въпреки успеха на въстанието, координацията между бунтовните армии не била на висота и те предпочели, вместо да нахлуят в Италия, да разграбят по-близката Македония.

     Римската реакция

     През това време римляните започнали да се окопитват от шока. Заслугата за бърза и адекватна реакция е изцяло на Тиберий. Последният, получил съобщението за бунта предпочел да не започва война с маркоманите, а сключвайки мир /тъй като Маробод все още не знаел за въстанието/, с форсиран марш се насочил към Илирия и Панония. Първата цел на пълководеца била да обезопаси Италия. За да попречи на това Бато – вождът на дезидиадите решил да унищожи авангарда на римляните, командван от началника на XX легион – Валерий Месалин. Според източниците 20 000 варвари нападнали римляните, но били победени. В знак на признателност легионът получил за пръв път наименование в чест на пълководеца си и започнал да се нарича XX Valeria Victrix /Дведесети Валериев Победоносен легион/.
     След римската победа, Тиберий с неговите 5 легиона /IX Hispana, XIII Gemina, XIV Gemina, XV Apollinaris и XX Valeria Victrix/ без препятствия достигнал до важния от стратегическа гледна точка град Сисция /съвр. Сисак/ на река Сава, контролиращ пътя към Сев. Италия. От префектура Мизия с 3 легиона напреднал командващия войските там Цецина Север, който успял да отблъсне въстаниците и да спаси обсадения Сирмий. Но нападенията на даки и сармати над Мизия го накарали да се оттегли обратно.
     В Рим Август свикал извънреден набор и започнал да създава спомагателни кохорти от римски граждани /т. нар. Cohors voluntaroruum civium Romanorum/. Тъй като желаещите римляни били малко, под знамената за пръв път били свикани освободени за целта роби. Начело на такива подкрепления бил и изпратеният на помощ на Тиберий опитния офицер Веллей Патеркул. Макар че според Светоний, воинските качества на тези части не били на висота, те позволили на римляните да преминат в контранастъпление.
     В началото на 7 г. нещата никак не се развивали благоприятно за легионите. Според Светоний илирите много добре знаели местността, използвали приомите на партизанската война, били лековъоръжени и с внезапни удари изтощавали римските войски. Стигнало се дотам, че Тиберий с част от армията си бил обграден в една теснина и щял неминуемо да загине, ако Бато не му позволил да се оттегли. Впоследствие, заради тази милост, предводителят на въстаниците бил пощаден.
     Ситуацията е променила, когато започнали да пристигат подкрепления от другите провинции. От Наисус /Ниш/ дошли 5 легиона /IV Scythica, V Macedonica, VII Paterna, VIII Augusta и XI/ , водени от Цецина Север и Плавций Силван, както и тракийска конница, изпратена от цар Реметалк. Далматите и илирите оставили част от войската си да действа срещу Тиберий, а с останалите сили атакували войската на Север. Според Патеркул разгромът бил неминуем – повечето префекти и трибуни загинали, тракийската конница избягала, но съдбата отново била решена от издръжливостта и дисциплината на обикновения римски войник. Римляните преминали в контранастъпление и отново удържали победа.

     Победата на римското оръжие


     В крайна сметка, въпреки тежките боеве и трудностите, двете войски се обединили при Сисция. Тук Тиберий имал на разположение общо 10 легиона, 70 помощни кохорти, 14 али /конни подразделения/, а също 10 000 ветерани и 'доброволци' /най-вероятно пратените от Август части, съставени от освободени роби/. Велей Патеркул пише, че толкова голяма армия не била събирана от времето на гражданските войни.
     Тъй като огромната армия явно не била пригодена за водене на война срещу партизани, Тиберий решил да я разсредоточи на по-малки и мобилни части и започнал планомерна тактика по унищожаването на огнищата на въстанието. Цецина Север и Силван били изпратени с легионите си да усмирят Панония, а Тиберий се заел с Далмация и Илирия.
     От 8 г. започнала агонията на въстанието. През лятото с огън, меч и глад съпротивата в Панония била сломена, за което способствали и раздорите, избухнали сред бунтовниците. В Илирия римляните също планомерно унищожавали въстаналите селища, избивали добитъка и изгаряли посевите. Така малко по малко страната била покорена. Тъй като основната работа била свършена, Август изпратил любимеца си Германик да довърши победната кампания. За участието му в сраженията Патеркул говори прекалено схематично, тъй като фаворитът заменил Тиберий, за да обере лаврите. Въпреки това, липсата на достатъчен военен опит у Германик, довела до завръщането на Тиберий на театъра на военните действия.


     През лятото на 9 г. легатът на Тиберий - Лепид /внук на триумвира Марк Лепид/ изтребил окончателно племената на дезидиатите и перустите, обитаващи в планините на Далмация, с което войната приключила. Велей Патеркул споменава и за това, че при р. Батин /съвр. р. Босна/ въстаническата армия се предала, а Бато и Пиннет били пленени. Лепид, Германик и Валерий Месалина били наградени с триумфални отличия.
     Така било потушено Великото илирийско въстание. Но Август не се радвал дълго на победата. Броени дни след празненствата в Рим дошла страшната вест за унищожението на три римски легиона в Тевтобургската гора, с което амбициозните планове на принцепса за покорението на Германия рухнали.